Преядохме с политика.

То не беше да гласувам или да не гласувам, не беше – ще гласувам за този или онзи, не беше този е по, по, най, а онзи е селски тарикат, не беше Кадафи – доволство и униние от предполагаемата му смърт…

С една дума – преядохме.

А както е известно, когато непрекъснато се сервира една и съща манджа, даже не искаш името й да чуеш.

Прочетох купища статии. Сериозни, мислещи и уважавани блогъри се бяха хванали за гушите и никой не искаше да отслаби хватката. Най-активни и най-гадни както обикновено бяха анонимните коментари. Не че не се създават фейкове за специални случаи, но колко сладко е да се изходиш като анонимен – няма такава радост.

Повод да напиша тези няколко думи ми даде следната случка онзи ден привечер, пред хотел “Радисън”. Вървях си аз, вперила поглед в телефона. Току-що бях излязла от метрото и бях пропуснала повикване поради липса на обхват. Налагаше се да извадя и очила, за да прочета в съобщението от оператора, кой ме е търсил. И си вървя аз бавно, втренчила поглед в дисплея, дистанцирана от преминаващите люде, когато група добре облечени млади хора ме спря и ми подаде листовка с отпечатан призив за гласуване.

Първото, което ми направи впечатление, е че не бяха обичайните студенти, с размъкнати джинси и пуловери, а в елегантно офис облекло. Веднага си помислих, че са хора от нечий предизборен щаб. Та подават ми листчето, поглеждам го аз и лицето върху него не ми проговори. Нищо, ама съвсем нищо. Не мислете, че съм толкова изкукала, че да очаквам новите технологии да възпроизвеждат глас върху хартия, ама барем лицето да ми беше познато.

Питам аз с невинен глас – в какви избори учства човекът и веднага хорово ми отговориха – в президентските. Изненадахте ме, казвам, досега не бях чувала за този претендент, и с какво се занимава той?

- О-о-о-о, доцент е.

- Хубаво, но доцент не е първото му име, нали?

- Не, разбира се, името го пише – вижте го.

- А каква е професията му, с какво се занимава? – продължавам още по-невинно аз.

Тук елегантните млади хора се сконфузиха и започнаха да четат от своите листовки, какви са професионалните занимания на евентуалния бъдещ президент.

Криво-ляво  разбрах отговора на моя въпрос, но само липсата на време ми попречи да изнеса една лекция на младоците и то под открито небе, и то пред опашката на коня, току пред Народното събрание, какво мисля за участитето в надпреварата на техния фаворит.

Разделихме се с усмивки, аз пък продължих да си мисля по случая.

Защо слабо познат човек, при това с академична кариера, започва да се занимава с политика?

Нима не му е ясно, че няма да получи повече от 1 % ?

Защо всички ние трябва да плащаме на всеки, решил да припечели от предизборната агитация от нашите скромни доходи?

Защото както и да го въртим – това си е далавера.

Достатъчни са само емоциите от пътуванията в непознати градове и села, срещите с непознати хора, някои от които вероятно са много интересни личности.

Запитах се и друго.

Ето, на многобройни листовки са отпечатани лицата и имената на претендентите.

Всеки от тях се е постарал да състави своя платформа, с която да заинтригува избирателите. Но защо ли тези платформи си приличат като две капки вода. Всички обещават светло бъдеще, пълни стомаси и просперитет.

Ние знаем, че в това светло бъдеще не можем да попаднем с размахването на вълшебна пръчица. Знаем и за представителните фукции на президента. Т.е. – от него нищо не зависи.

Политиците са фалшиви.

Политиците са неискрени.

Политиците са заблуждаващи.

Внезапно ми хрумна да направя паралел с политиците и колегите блогъри.

Ние сме част от обществото. Политиците също.

Тук някои колеги много обичат да парадират, че присъстват с техните истински имена и снимки – също като политиците.

Но колко от тях пишат и изразяват истинските си мисли?

Не са ли и те също така неистински и заблуждаващи?

Повечето говорят това, което ще се хареса на мнозинството. Също като политиците.

Уверяват ни, че са искрени, и че не се влияят от чуждо мнение.

Кое може да ни убеди в това? Техните декларативни изявления?

Не са ли повечето от присъстващите тук с анонимни мисли и послания, преизпълнени с желание да ги приемат каквито искат да бъдат, а не каквито са в действителност? Като политиците.

Лошите се преструват на добри, плахите са агресивни, а силните – кротки.

Всеки показва онази част от себе си, която дълго е подтискал, или иска да бъде по-различен.

Разиграва се спектакъл.

Театър.

Защо да вярваме на едните или на другите?

Не е ли нашето общуване една голяма психиатрия?

Е, аз пък снощи бях на истински спектакъл. Такъв в зала, пред публика.

Която истински се забавлява.